Не мога да го разбера. Всеки се бори за кокала - така сме били от както се познаваме, сякаш. Или поне, мнозина около нас. И над нас. Политици, малки шефчета, дори обикновените хора. Всеки иска да има; и мнозина - да имат повече.
А кокала - той си е само един. Това са все парченца от нашата малка планета. А тя е много малка, много неконтролируема. Има над двеста константи, които; ако промениш само една от тях, живота не би бил възможен. И ние приемаме всичко това за даденост. Приемаме го за подарено и наместо да го пазим, да му се радваме, да го споделяме - се опитвме да си го делим.
Всички тези бури напоследък, това "лошо време". Всички промени. И то толкова бързи, толкова осезаеми. Предупрежденията за тези промени се издаваха години назад. Толкова видни, че дори масовата публика имаше достъп до тях, филмите за промените в климата, за рисковете, които дебнат; както и някой други, съвсем простички и логични опасности - астероиди, промени в космоса и планетата ни. А ние сме едно общество, една раса, която населява тази планета и в космически мащаб цялата ни планета, с всички нас, та ние сме по-малки от един малък мравуняк всред безкрайната шир на неизвестното.
Мравуняк. Добре, ама мравките работят заедно. Помагат си, всяка дава за благото на всички; за общото добруване на всяка една от тях. А ние, хората, не сме така. Бием се. Използваме ограничените ресурси на единствената планета, на която можем да съществуваме, за да създаваме оръжия, за да се нападаме, избиваме се със злоба - когато всъщност трябва да сме заедно. Да решаваме проблемите на нашият бързо-променящ се век. Но не, не спираме. Продължаваме да дърпаме кокала.
Бури в България, Румъния, Сърбия... А - някой синоптик се сетил поне малко да ни обедини - "на Балканите". Е, хубаво. И правилно. Защото няма граници. И това става толкова видно, когато има буря "В южна Румъния и по северните райони на България". Ами това е едно! Целият свят - е една планета, един дом, за една нация.
Тъжно е да си помисля, че трудно бихме се спряли. Трудно бихме се сетили, че можем да си подадем ръка - всички ние, и всички заедно да изпитваме трудностите на века, наместо, прескачайки сериозни предупреждения за климата на планетата и нашето добруване като раса; да продължаваме да се борим един с друг за кокала. А той - кокала, сам по себе си, не ни е даденост. И накрая какво ще ни остане да делим - нищо; онова нищо, което сами не сме опазили.
